Прочетен: 738 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 13.08.2016 19:31
Рояк унили дребни облаци бяха залепили лицата си на прозореца като за спасение от яростта на прииждащия към тях свъсен черен облак, който се готвеше да съсипе летния ден.
– Взимаш или отказваш да вземеш?
Оръжие? Някак си тишината, която обикновено носи със себе си спокойствие, контрастираше до степен думите да провлачат звученето си с тежестта на олово, потъващо в гъста кал...В погледа, с който, подавайки пистолета, го гледаше, имаше толкова настойчивост, колкото може да има у човек, избрал да бъде безалтернативен, прикривайки своята безпомощност. Избрал да бъде нечовешки краен, за да се съхрани.
– Повтарям ти, това е последно, избирай! Взимаш или отказваш да вземеш? – Ръцете му бели до съмнителност, държаха пистолет, полузавит в черна кърпа... В острите ръбове на ръкавите му – бяла риза, черен раиран на тънки сиви ивички костюм, изсечените като бръснарски ножчета ревери, имаше нещо театрално. Като сцена, пресъздаваща диалог между Смъртта и Обречения, ритуална неестественост.
„Обреченият“ дори не искаше да погледне в очите изправения зад бюрото, безупречно облечен и избръснат мъж. Не искаше да вижда в погледа му тази унизителна и за двамата настойчивост.
– Ти май забравяш, че беше нищо..! Отрепка от улицата, сред кашоните и другите отрепки, сред остатъци от консерви и мръсни парцали... Забравяш, че съм твой спасител! Имаш шанса да си един от нас, изкъпан, с покрив над главата... Само защото аз така реших, прецених, че може да ми е нужен твоят ум. Но какво си мислиш! Всичко на този свят си има своята цена! Ако си с нас, си един от нас! Т.е., отхвърлиш ли това, което ти предлагам, ставаш мишена. Спасявам веднъж!... Но не си ли платиш, не обещавам живота ти...
В нотките на тази повелителност проскърцваше злобата, идваща от нежеланието да приемеш, че някой може да не се поддаде, да избере да остане чист, честен и чист... Някой може да си позволи да бъде добродетелен и да се придържа към това, въпреки че... няма да притежава, че ще води живот на куче... И би избрал сто пъти това, вместо компромиса... Нима не е отвратително!!! Влудяващо е! Агресията, която се надигаше срещу природата на този тип хора, което му напомняше за собствената неспособност да покаже такава сила, накара ръцете му да потреперят и фактът го вбеси още повече...
– Мисля да тръгвам... – каза простичко притиснатият от насилието на враждебния глас и подкрепящ се на патерици мъж. Десният му крак, сякаш по-дълъг, изпънат от болката, леко завлачваше.
Даваше си сметка, че може да бъде застрелян в гръб, и неговото спокойствие със сигурност допринася това да се случи. Вратата рязко се отвори и на нея застана жена в черни стегнати дрехи, под които личеше безупречно тяло, не много млада, но достатъчно да затаиш дъх, ако си мъж. В ръцете й пистолетът блестеше като тънко сребърно змийче...
– Мъжете!!! – изсъска. Устните й любовно се усмихваха докато приближаваше уверено към Виктор, все още стоящ прав до бюрото с увития в черна кърпа пистолет. Погледът му се измени, за миг стана мътен, зелените отблясъци на очите му се залюляха като заплашително тръсната чаша коктейл, след което лицето му сякаш се отдръпна в смъртна бледност...
– Голям мъж си!!! Знаем това! Спасител, нали така? Дай да ти погледна играчката! –Тя пое оръжието от ръцете му, усети как я проследи с очи, повдигна леко разкроената пола и го пъхна в специално прикачения колан на бедрото... Гласът му пресъхна окончателно в мисъл за познатостта на тялото й. – Можеш да вземеш кърпичката, да си поплачеш...за бедните и нещастните.
С решителна походка настигна бавно отдалечаващия се човек в безсмислен опит да го подхване под ръка, да му помогне. Усети, че дори тя е не е достойна да го направи. Прекалено късно бе започнала своята борба.